На един от най-големите християнски празници, на трапезата се слагат постни ястия, орехи, сурово жито и недогорялата свещ от предишните кадени вечери. В разложко традиционно ястие за този ден са Сарми с праз и гъби.
Научи повече за празника и традиционната разложка рецепта.
Йордановден, познат още като Богоявление и Водици (6 януари), отбелязва кръщението на Христос от св. Йоан Кръстител във водите на река Йордан. Названието Богоявление се дължи на явяването на Бога в триединната му същност: Богът Син Христос, Светия дух като гълъб и гласът на Бог Отец, който известява, че Христос е негов син. Според традицията на Йордановден свършват Поганите дни (Мръсните дни), които започват от Коледа.
В деня преди Богоявление се пости, а в народните представи в нощта срещу празника небето се отваря около полунощ и ако човек може да го види, каквото и да си пожелае, ще се сбъдне. На самия празник след отслужването на празнична литургия в река или езеросвещеникът хвърля кръст, с който след освещаването на водата се ръсят всички присъстващи за здраве. Те го целуват и даряват пари за човека, който го е извадил.Вярва се, че той ще има много здраве и щастие през предстоящата година. Ако кръстът или китката, с която попът ръси замръзнат, годината ще е плодородна и ще има голям берекет.Днес този ритуал продължава да се прави на много места в България, както и в Разложко.
В самия град Разлог на 6 януари празникът започва с тържествена литургия в местната църква, след което местното население се запътва към предварително завирено място в реката. Водата се освещава, свещеникът хвърля кръста и група от младежи скачат в леденостудената вода да го търсят. След изваждане на кръста, групата младежи обикалят къщите като ръсят домакините със светена вода за здраве и плодородие, за което получават дарове. До вечерта се играят хора на мегдана.
В Разложко Водици се назовава не само Йордановден, а общо трите зимни празника – Йордановден, Ивановден и Бабинден (19, 20, 21 януари по григорианския календар, т. нар. стар стил, или 6, 7, 8 януари по юлианския календар, т. нар. нов стил). Особено типичен е празникът Водици в с. Добърско, който се чества на Ивановден и е свързан с практиката млади моми, наречени „водичарки“,да обикалят по домовете и да пеят обредни песни. Обредните действия на Йордановден, наричан в Добърско още „Кръсти“ и „Попова Коледа“, и Ивановден са централни и емблематични за селото, тъй като водичарките и водичните песни се възприемат като уникални, поради това, че са непознати в други региони на страната. Освен водичарките, на Ивановден се къпят именици и млади семейства, които са вдигали сватба през изтеклата година от миналия Ивановден до този.
В българската традиция обикновено моминските посветителни обреди са пролетни – на Лазаровден и Цветница (Връбница), а момковите са зимни – на Коледа. След като лазаруват момичетата променят своя статус в обществото, те вече могат да ходят на седянка, да момуват и да бъдат поискани за жени. Огледална е обредната ситуация за момчетата, за тях коледуването играе същата роля като ергени. При обичая Водици в с. Добърско обаче моминската обредност е зимна. Участничките трябва да са моми – около 15–17-годишни, като те „ходят водичарки“ в продължение на няколко години, докато се омъжат. Когато обичаят е още жизнен, в селото дори е имало две водичарски дружини, които са обикаляли различни махали.
Подготовката за ритуала започва още от Коледа – момите се събират у възрастна жена или при някое от момичетата (наричат я „домакинка“) за разучаване на песните. Договарят се и в коя къща какво ще пеят от водичния репертоар. В нощта срещу Ивановден преспиват всички заедно в една къща. За вечерята всяка от момите носи по нещо от своя дом за ядене: боб, брашно, свинско месо („сланина“), „шужук“ (суджук), захар и др. Събраното се приготвя и изяжда общо от дружината вечерта и на другия ден за обяд.
В деня на празника момите обикалят по домовете и пеят специални песни – за стопанин, стопанка, ерген, мома, невеста, дете, ученик, джелепин, дюлгерин и пр. Домакините ги даряват преди всичко с пари. Първата мома, която носи менчето със светена вода, топва босилек и ръси с него хората и дома, като особено важно е да се наръсят малките деца, за да растат здрави и силни. „Благословеният“ с тази вода изважда „колкото му душа иска“ монети и ги пуска в котлето.
Слез като свършат обиколките, „водичарките“ отиват в църквата, застават от двете страни на вратата на храма и пак ръсят със светена вода всички, които влизат и излизат, а те им пускат парички. Накрая се събират отново у „домакинката“ за разпределяне на събраното по равно, правят си общ обяд и се веселят.Всички вярват в очистващото значение на водата, както и наричащата и благославяща роля на водичарките.
Песните, които водичарките пеят на ритуала са познати само в Добърско и се възприемат като уникални. От друга страна, те имат характер на благословия, затова за домакините е важно водичарската дружина да не подмине дома им. В миналото водичните песни са се пеели на две групи – едната група запява, другата – отпява, като ехо, нарича се „антифонен“ начин на изпълнение. Всяка от групите се състои от най-малко три певици, защото песните са двугласни и винаги една певица пее първия глас, според местното название тя „води“, а останалите две (или три) изпълняват втория глас (бурдона) – те „слагат“. Днес този начин на пеене е отпаднал и цялата група пее всички строфи на песента.
Както е типично за лазарския и коледарския репертоар, така и водичните песни имат своя определена функция, свързана с това за кого е предназначена песента. Една точно определена песен сепее при влизане (първата строфа) и излизане от дома (втората строфа) и тя не се пее в друг момент от обреда. Тя умерена, „ходом“, но едновременно с това служи като „сигнал“, че водичарките идват и домакините трябва да ги посрещнат:
| 1. Йогримко девокье, мари, луда мла= Йогримко девокье, мари, луда млада, дотекла е вода, матна и порой= дотекла е вода, матна и поройна. | 2. Сминдаревчице ле, гиздава девокь= Сминдаревчице ле, гиздава девокье, бегала е в село, село Сминдаре= бегала е в село, село Сминдарево. |
След посрещане на водичарската дружина, момите започват да пеят на определени членове от семейството – на стопанин („Стани, нине, господине“), на стопанка („Бре идро-видро, стара кметице“, „Броила Докя бели грошове“, „Невестице луда-млада“), на девойка/мома („Цветице ле, руса Цвето“, „Димянинка, мори, конь водила“), на по-малки момичета („Кадро ле, мадро девоке“), на ергенин („Юнаци се по друм собирая“, „Костадин си коня кове“, „Костадине, младоженче“, „Костадин си коня кове“, „Костадин си по поле шеташе“, „Мило младо срамежливо“), на момченце оглавниче (сгодено) („Момченце, вакло овненце“), на левент, силен мъж(„Костадине левенине“), на брат и сестра („Средо реко, златна векя“), на млада невеста („Дафино, лична невесто“), на невеста с малко дете или само на малко дете („Провикнала се Яница“), на малко дете, тук наричано „туне“ („Йоване, галено дете“, „Ка не роди макя змия“), на ученик или по-учен човек в селото („Тодоре ле, граматиче“), на джелепин (търговец на дребен и едър добитък) („Стари Стойчо, джелепине“), на майстори – дюлгери („А бре Петре, дюлгерине!“), на попадия („Попадие, Димитрие“).
Действително никъде другаде у нас не е регистрирана подобна форма на празнуване на Йордановден и Ивановден, но такава съществува в днешната Република Северна Македония. Първият от двата дни се назовава Мъжки Водици и по домовете обикалят само мъже, пеят обредни песни и получават дарове, най-често хранителни продукти, от които по-късно се приготвя обща трапеза. На втория ден на празника, познат като Женски Водици, по къщите обикалят само моми, като изпълняват специална песен за всеки член на семейството в зависимост от неговата възраст и положение. Както и в Добърско, песните на водичарките (така се наричат те и в Република Северна Македония) са строго обредни и се възприемат като благословия.
Тази очевидна близост на обреда Водици може да се разглежда като белег за диалектно единство – Пиринският край е част от областта Македония. Но защо единствено в с. Добърско съществува женската обредност на Водици? Възможно е само тук тя да се е съхранила от по-стари времеви пластове, тъй като селото държи на своите традиции, възпроизвежда ги, съхранява и предава своето наследство.
Днес празникът Водици продължава да е важен елемент от културното наследство на селището –през 2012 г. обредът е включен в системата „Живи човешки съкровища – България“. През 1992 г. Водици е обявен за празник на селото и от тогава църковната служба и хвърлянето на кръста винаги са последвани от тържествена музикална и танцова програма в центъра, хорà и веселие.