Традиционен бит и фолклор

Легенда за създаването на Разлог

Легендата разказва, че на Драгойна могила в Ресиловското землище издигнал своята крепоствладетел на име Драгой. Тя и днес се нарича Калето. Крепостта била като остров насред голямо езеро, което заобикаляло могилата.Срещутази крепост, в подножието на Рила планина, в долината на река Отовица, се издигала друга крепост – Градището. Владетелят на Градището често влизал в сражение с владетеля на Калето Драгой. Нападенията му обаче не водели до нищо, тъй като Калето била добре защитена, докато крепостта Градището била по-уязвима.

Владетелят на Градището започнал все по-често да търпи поражения и започнал да се чуди какво да прави.Решил да се опита тайно да изтегли войската и хората си от тази крепост и да се засели другаде.За тази цел той скроил следната хитрост: Поискал от владетеля Драгой прекратяване на сраженията за три дни, уж за отпразнуване сватбата на сина му. За да заблуди Драгой, той наредил тъпаните да бият непрекъснато, като за това направилимеханизъм, който използвал силата на водата, подобно на воденица. В същото време владетелят натоварил цялото си имущество и меховете с вино на коне, подковани наопаки.

Тръгнал през нощта по долината на река Отовица, а след това по Джерман, Струма и Предела и накрая се озовал в котловина между трите планини: Рила, Пирин и Родопите. На мястото, където се спрял и установил, свалил най-напред меховете с вино, затова решил да нарече селището Мехомия (от мех).Като минали уговорените три дни за сватбата, а тъпаните не спирали, Драгой потеглил с войската си към Градището, но не видял никакъв противник. Той вече се бил заселил на днешното място на Разлог.

Поминък и занаяти

Земеделието е сред основните поминъци в Разлог и Разложко. Релефът, климатът и почвата в региона се благоприятни за отглеждане на зърнени култури като ръж, овес, пшеница, ечемик и просо в по-малки количества и по-масово царевицата, картофи (от края на XIX в.), фасул, пипер и домати, овошки. В миналото местното население сезонно обработва памук в Серско и Драмско, но след политическите промени на границите след 1912 г. тази практика се прекратява и в Разложко започва да се гледа по-усилено тютюн и лен.

Животновъдството също е сред местните поминъци. В миналото Мехомия е селище на едри овцевъди, които са доставяли на държавата най-голям за казата (административна териториална единица в Османската империя; околия) брой овце.Съществуват сведения, че е имало стопани, които са отглеждали по 800 овце. Овцевъдството продължава да заема централно място в трудовата заетост на населението докъм 40-те години на ХХ в. Според Васил Кънчов (български историк, географ, етнограф, 1862–1902) в края на XIX в. в региона всяка седмица се провежда панаир, а на по-големите такива се е продавала жива стока и сурови кожи.

Интересен поминък в региона, типичен особено за с. Годлево (но познат също в Долно и Горно Драглище и Бачево) е катранджийството – в края на XIX в. в селото има 7 катранища, а в гората около него – до 50. Работел се обикновено през зимата. В земята се изкопаваледин трап, пълнел се с дребни късчета от бор и мура, а също и корени. Купът от дървените късчета се покривал с един пласт бунище (боклук), а отстрани се слагала слама. Запалвала се тази купчина, и тъй като е покрита с бунище, тя не може да гори пълноценно, нагрявала се и се получавала т. нар. „суха дестилация“ и така се отделял катран. Предварително в дълбочина се изкопавал канал, по който катранът да се стича и там се събирал в казан. За един казан били потребни 15 товара дърва, нагряването им продължавало едно денонощие и се получавали обикновено 100 оки катран (1 ока е равна на 1225 или 1283 гр.). След това катранът се пресипвал в мехове, направени от овчи и кози кожи и се продавал навсякъде из България и Македония.

Що се отнася до занаятите в Разлог и Разложко, един от най-развитите в миналото е грънчарството. Смята се, че в местността„Дълбокия андък“ на юг от селището се намира най-качествената в цяла околия кал(глина). В края на XIX в. броят на грънчарите в старата занаятчийска махала Вароше е най-голям – 23 майстори (по това време в цял Разлог занаятчиите са над 30). Пътувайки в региона през 1894 г., Васил Кънчов попада на пазара в Мехомия и пише: „На пазара бяха се стекли хора от целия Разлог. Едни продаваха, други купуваха, трети гълчаха. На едно място са наредени грънчарски съдове, обикновена нашенска направа. Те се работят в Мехомия за целия Разлог. На други места по улицата са наредени опинци, сапун, сиджими, гайтани, сол, ориз, ябълки,круши, любеници и пр. Търговията става изключително на български език, защото рядко има човеци тук, които да знаят турски.“

Макар да не е много известно, в определен период грънчарството в Разлог се нарежда до най-известните български центрове на този занаят–Бусинци, Троян, Габрово.Майсторите-грънчари продават стоката си в Солун, Сяр, Драма, Кавала, Струмица, Скопие, Битоля, Охрид и др. Около 1925г. грънчарството е „на мода“ в града като добре платена професия, наред с животновъдството, земеделието и дърводелството. През 40-те години на ХХ в. ръчно изработените керамични съдовезапочват да се изместват от навлизащите фабрични стоки. До по-късно време остава живо търсенето само на саксии, гювечи и делви за туршия.

Широко практикуван в Разлог занаят е мутафчийството (изработване на изделия от козинява прежда). Отглеждането на кози в планинските селища около града осигурява богата суровина за изработване на постелки, покривала(чулове) и колани (за животни), на ленти за балиране на тютюн, на торби, чували и дисаги за пренасяне на товари. Разрастването на кираджийството (превозване на товари и хора) в Разложко от края на XIX в. вероятно засилва необходимостта от здрав и устойчив на влага материал. Мутафчийството е единствената тъкачна практика, осъществявана изцяло от мъже,които обработват суровия материал, тъкат на вертикален, наречен „мутафчийски“ стан и сами ушиват изтъкания материа. Вероятно в годините преди Освобождението занаятът е много популярен, като заема едно от челните места по брой на практикуващи в Разлог.

Подобна популярност в местната традиция има и друг занаят–на шивачите- абаджии, които работят с домашнотъкан вълнен тепан плат– аба или шаяк. Те ушиват и украсяват с гайтани предимно мъжко, но и елементи от женското облекло. Обща криза обхваща традиционното занаятчийство с навлизането на фабрични стоки и налагането на новата градска мода в първите десетилетия на ХХ .

Коларо-железарството и брадваро-ковачеството са друга група занаяти, познати в Разлог и Разложко.Основна продукция на ковачите са сечива и пособия за дърводобив и дървообработка. През 20-те години на ХХ в. в Дългата махала на Разлогработят 6 майстори в сферата на коларо-железарството. Първоначално те правят дървени каруци, а по-късно и железни коли.Усилени сезони за тези занаятчии са лятото и есента, защото при работа по трупите колите често се чупят и имат нужда от поправка. Коларо-железарите в Разлог изработват четириколки,широко използвани за кираджийство.Брадваро-ковачите изработват сечива и пособия за бичкиджийството и въглищарството.Те правят също и метални украси за врати и прозорци с елементи на декорация.

В началото на ХХ в. в Разложко има един-единствен камбанолеяр – Аврам Попгаврилов. Заради майсторлъка си е наричан „уста“ Аврам (от турски – майстор, учител). Звънът на камбаните, изработени от майстор Аврам и сина му Цветко, и днес огласят разложката котловина. Камбанолеенето е забранявано от османската власт, но записки на пътешественици свързват ранното му възраждане именно с югозападните български земи.

Леярска техника използват в работата си и т.нар. ,,пръстенджии“, които майсторят от калай дребни играчки за деца, женски украшения–предимно пръстени, а също и обеци, брошки, тепелъци (тепелък е метална плочка върху женската шапчица под забрадката), гривни. Занаятът процъфтява в Разлог и Банскко в края на XIX в., но продължава съществуването си до към 20-те години на XXв.

Безспорно най-финият от металообработващите занаяти е златарският. Златарството е типично за градската култура, аносителите му в Разлог са с корен от Пехчево – център на този занаят в дн. Република Северна Македония (в областта Малешево). Майсторите изработват накити за женски традиционни носии и характерния мъжки гръден накит ,,кованец“ от масични верижки с монети и декоративно оформени кукички. Изделията на разложките златари се продават по сборове и пазари в Якоруда, Белица и околните села, както и в Неврокоп (дн. Гоце Делчев).Занаятът е все още жив в основната си форма докъм 30-те – 40-те години на XXв., когато постепенно местните носии се заместват с градско облекло.

В края на XIX в. в Разлог е развито и каменоделството. Пътувайки по долините на реките Струма, Места и Брегалница, Васил Кънчов забелязва множество надгробни камъни, направени от мрамор, за който той съобщава, че се добива недалеч от Мехомия в полите на планината. Действително съществуват залежки от марамор в околностите на Разлог и край с. Баня, от който се черпят камъни за градеж на жилищни и обществени сгради и др:църкви, параклиси, чешми, мостове, но също и за изработване на предмети с употреба в бита: каменни корита, хромели, грънчарски колела, воденични камъни и др. Кънчов оценява високо изработката на надгробните паметници, особено го впечатляваедин кръст над гроба на стар мехомийски учител – над една пресечена пирамида е поставен кръст с овални страни, обвит с венец.

Сред занаятчиите, без които не можело в миналото в Разлог и региона, са дюлгери и зидари. Запазен е спомен за обичай при строене на къща, наречен „тлъка“ – когато някой започнел да строи нова къща, роднини и приятели му помагали със строителни материали, които му дарявали – трупи от гората, дъски, камъни, глина и пясък. Като се стигнело до покрива и се поставела дългата напречна греда, се носели дарове за дюлгерите – ризи, гащи, чорапи, кърпи и други, които се простирали на въже. На най-високото място се слагал байрак, който се виждал отдалече. От върха на къщата главният майстор на висок глас съобщава кой дар от кого е и наричал благопожелания за къщата, стопаните и дарителите. Даровете престоявали на въжето едно денонощие, след което главният дюлгерин ги разпределял. По време на строежа роднини и приятели донасяли на стопаните „поклон“ (дар) – обикновено хляб, брашно, месо, ориз, фасул, сланина, вино и др., закичени с китка здравец.

Още традиционни практики са съществували при строеж на нова къща, които имат ритуален характер: по малко от осветена в църква вода се сипвала в четири шишета, които се зазиждали заедно с четири сребърни парички в четирите ъгъла на основата на къщата. Строежът не се оставял без надзор, дори и нощем, за да се предпази бъдещия дом от лоши духове. След завършване на къщата се прави курбан от бяло агне, овца или овен, като жертвеното животно се коли в някоя стая над недовършеното още огнище. Именно в огнището се зазиждат костите от курбана. На следващия ден сутринта идва кумът на семейството, което гради къща, за да запали първия огън на новото огнище, а стопаните го даряват.

Близостта на гората с изобилен дървен материал създава отлични условия за дърводобив и дървопреработване, затова и дърводелците са били на почит в Разлог и региона. Сред другите занаятчии са сапунджии, налбанти (които подковават животни), керемидчии, варджии, воденичари, даракчии (дарак е машина за влачене на вълна, памук, лен), тепавичари (тепавица е съоръжение за тепане и пране на вълнени тъкани, обикн. край течаща вода) и др. До 40-те години на XXв. в града развива дейност Занаятчийско сдружение, в което членуват представители на различните занаяти. В дописка от 1943г. се споменава, че след молебен в църквата ,,Св. Благовещение“ става освещаване на новото знаме на занаятчийското сдружение в Разлог.

Музика и танц

В музикално и танцово отношение Разлог и Разложко са част от Пиринския край – област, разположена в Югозападна България. Обхваща планината Пирин – селищата по поречието на реките Струма и Места; западно от р. Струма по планините Огражден и Малешевска; на изток през преходния Велинградски район прелива в Родопите и Родопската област.

В Разложко като част от Пиринската област се пее и едногласно, но преобладава двугласният начин на изпълнение на местните народни песни. Пеят предимно жените, но за този регион е характерно и мъжкото двугласно пеене, често с инструментален съпровод.Неслучайно от 1998 г. в Разлог се провежда Фестивал на мъжките фолклорни групи и индивидуални изпълнители – единственият по рода си в България.Идеята за създаването му е на Георги Мекушин и Мъжка фолклорна група към Ансамбъл „Перун“. Организатори на събитието са Община Разлог и Народно читалище „15 септември 1903 г.“

При двугласа в Разложко първият глас се изпълнява най-често от една певица (или певец) – за нея се казва, че „води“, „извиква“, „издига“, а вторият глас се пее от две или повече певици (певци), които „слагат“ или „влачат“. Тази народна терминология всъщност отразява функцията на всеки от гласовете. Обикновено песните се изпълняват от две групи певици или певци – едната група запява, другата отпява, като „въпрос – отговор“ или като „ехо“ – наричасе „антифонен“ начин на изпълнение.

Пиринският тип двуглас се различава от двугласа в Шопския регион (Средна Западна България) – при пиринските песни вторият глас е неподвижен, изпълнява един „лежащ“ тон (т. нар. „бурдон“ или „исо“), докато първият глас пее мелодията.В метроритмично отношение е характерно изобилието от мелодии в неравноделен 7-временен тактов размер с първи удължен дял. Доминиращ е също 2-временният размер, срещат се и други неравноделни размери, както и по-редкия 3-временен размер (като валс).

Хорàта в Пиринския край се делят на мъжки и женски. Те имат разлика в движенията и емоционалността – мъжките хора са по-виртуозни, докато женските са по-изящни. Типични танци са Ширто, Четворно, Лито, Тодоричино, Рибенско, За пояс, Назад-напред, Джангурица, Охридско, Елбасанче, Малешевско, Петричко, Костадине, Струмско, Тежкото, Огражден, Петруно и др.

Най-широко разпространение от народните музикални инструменти в този регион има тамбурата, тук наричана „дрънка“. Тя се използва предимно за съпровод на песен или за солово инструментално изпълнение, тъй като тонът й е тих и камерен. Особено предпочитана е тамбурата в селищата по долината на р. Места, където населението е преобладаващо от българи мюсюлмани – приели исляма през ХVІ–ХVІІ в. Музикалнофолклорната традиция на тази група обаче е в унисон с тази на християните в региона, дори в някои случаи те са съхранили по-старинни песенни образци, поради по-затворения си начин на живот.

Друг популярен инструмент е гайдата (средно висока), която съпровожда хорото на мегдана, селските събори и празници. В Благоевградско е познато свиренето на гайда без мех, наречена „гайдук“ или „гайдурка“. Съществува и практика да се свири едновременно на два кавала (другаде не е позната) – „чифт кавали“, като се „имитира“ звученето на двугласните песни. Двоянката (инструмент с две цеви, но с един отвор за духане, като едната изпълнява „бурдон“, а другата мелодия) се среща в Пиринския край, но не е особено популярна. Често се използва овчарската свирка – „сворче“. Специфично е инструменталното съчетание от две зурни и тъпан, като на зурни обикновено свирят роми. За отмерване на ритъма се ползва и тарамбуката.

Музикалният (песенен и инструментален) и танцовият фолклор на Разлог, а също така и обредността на Разлог и Разложко като част от Пиринския край днес се представят сценично на Събора на народното творчество „Пирин пее“. Той се провежда от 1962 г. насам в местността Предела и е един от символите на Разлог и общината.

През май 1960 г. в България се състои първият Събор на народното творчество „Странджапее” в с. Граматиково. След него следват и други подобнирегионални събори – добруджански в Тервел (септември 1960 г.), родопски (Рожен,1961 г.), на тракийската песен в Ямболския край в Елхово (май 1962 г.), на песните отБлагоевградския край в местността Предела (септември 1962 г.), за надсвирване инадиграване в Сливенски окръг в местността Баните (септември 1962 г.) и др. Целта на тези събори е да се изтъкне диалектната специфика на всекирегион и особено да се подчертае регионалната и локална съхраненост на автентиченмузикален фолклор. Такава си остава целта на „Пирин пее“ и до днес. През годините участниците в събора стигат до около пет хиляди от цялата област Благоевград, а зрителите, които се събират да гледат са няколко десетки хиляди.

От 1999 г. съборът за народно творчество се провежда през две години и по-често домакин на тази традиционно масова и обичайна проява е Община Разлог.

Народни песни от Разлог, публикувани през XIX и XX век.